За Прошката
В живота си, човек има много търсения, много стремежи, напразни очаквания и безцелно пропиляно време. А ако се замислим – какво всъщност ни е нужно, тогава ще разберем как „всичко е суета и гонене на вятър” (Екл.1:14).



Какво тогава да правим? От къде да започнем?

Зададен на св. ап. Петър от иудеите дошли в Иерусалим на празник Петдесетница, този въпрос получава най-правилния си отговор: „покайте се”. Покаянието е началото – доброто начало, което всеки който желае да се промени трябва да постави. Многобройни са примерите на покаянието и промяната, извършила се в душите на каещите се, от Божията благодат. Започвайки от св. цар и пророк Давид, преминавайки през митарите и блудниците получили опрощение от Господ Иисус Христос, непримиримият гонител на християните Савел, дори до светиите просияли през вековете на християнството и в наши дни – виждаме огромната сила на покаянието и съвършената промяна в душите на разкаялите се. И колкото по-дълбоко е разкаянието – толкова по-голяма е даруваната благодат. Колкото по-тежки са били прегрешенията – толкова по-силна е любовта към Прощаващия. А Той прощава, защото е милосърден. „И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.” (Лук.6:36). Как да разбираме тези думи? За какво милосърдие се говори тук? „Прощавайте, и простени ще бъдете”(Лук.6:37) – ето за това става въпрос. Ако у нас се породи желанието за разкаяние, за примирение с нашия Небесен отец – то преди всичко трябва да изследваме, да потърсим в сърцата си: дали не сме обидили някого; дали не сме онеправдали някого; дали дори неволно не сме станали повод за смущение у някого. А такива случаи със сигурност има всеки. И тогава, като оставим всякаква друга работа, да побързаме да се опростим, да побързаме да се примирим. „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.”(Мат.6:14-15). Каква полза имаме когато ежедневно отправяме молитва към Бога „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си;”(Мат. 6:12), а същевременно таим в себе си омраза от нечия обида, или сами сме обидили някого, справедливо или не? И няма ли ние самите да попаднем под осъждане ако някой искрено поиска от нас прошка, но ние смятаме себе си за прави и дори не му обръщаме внимание? „Ако ли вие не прощавате, и Небесният ви Отец няма да прости вам прегрешенията ви.”(Марк.11:26). Тогава оставаме сами. Без благодатната подкрепа, без благословението, без утешението. А оставени сами не стигаме по-далеч от отчаянието, което е дъното...

Животът в Христа е ежедневен подвиг. Ежедневно отричане от себе си. Ежедневно насилване на себе си за отхвърляне на злото и привързване към доброто. За тази цел Църквата е установила незаменимото оръжие на поста. Постът като основа на добродетелите, като подвиг в Христа. И в началото на този подвиг стои опрощаването. Неделята преди началото на Великия пост се нарича още и Неделя на всеопрощението. Вечерта, след завършване на богослужението, всички архиереи, иереи, миряни изпросват и дават един другиму опрощение: „Простено. Прости!” Истинско тържество на любовта и смирението!

Защото за да поискаш прошка трябва смирение – да превъзмогнеш себе си и гордостта си и да кажеш: „Прости!”, трябва и любов и милосърдие да кажеш: ”Простено да ти е!”.

Така, примирили се едни с други, встъпваме в този велик подвиг – Великия пост с Божието благословение и благодатна подкрепа. За да очистим себе си от всякаква сквернота на плътта и на духа, за да умъртвим себе си за греха и да заживеем за Христа, за да станем участници във Възкресението Му. И още тук да усетим блаженството и неизказаните блага на Горния Иерусалим.

Напълно съм съгласна ,ама колко пъти за едно и също нещо може да се прости?
Какви са очакванията след прошката?
Хубав ден!:)

Да се извиняваш и да искаш прошка е най-голямото лицемерие. Защо искаш прошка? За да се почуства другия по-добре ли? Не, няма да се почуства по-добре, напротив, не стига, че веднъж си наранил, ами трябва и да ти прости. Прошка се иска, за да успокоиш собствената си съвест. Но пак е лицемерно. За самия себе си. Kак да искам да ми простят, като сам не мога да си простя. Не бих дал прошка - така е по-добре и за този, който я иска - аз ще стана лошия, че не мога да я дам.

P.S. Не е ли малко лицемерно да пишеш за християнски обичаи след всичките ти езотерични глупости от предните постинги?

Съгласна съм с всичко, и аз така го чувствам. Покаянието и прошката са живот и са от Господ. Покайните дела, които трябва да последват са по-трудни, защото изискват усилия и силна воля, но с Божията помощ не са невъзможни.